Епизод трети: САЩ – единствена суперсила след края на Студената война или диалогичен лидер в новия международен ред?

Краят на Студената война преди четвърт век създава един нов международен ред, който поражда много надежди за подреденост и по-голяма доза справедливост в международните отношения – различни от онези, съществуващи в годините на яростното ядрено противопоставяне и идеологическо разделение. Особен стимул в това отношение е международната коалиция по време на „Войната в Персийския залив“ (1990–1991), когато под флага на ООН президентът на САЩ Джордж Буш–старши мобилизира една международна коалиция, противопоставила се и ликвидирала агресивните действия на Саддам Хюсеин срещу Кувейт. Твърде скоро обаче разпадането на комунистическия блок и трансформациите в Източна Европа и света ликвидират биполярния модел на международни отношения, а оттам изчезва и подредеността, когато светът е поделен между двата геополитически блока, начело съответно със САЩ и СССР и – респективно, НАТО и Варшавския договор. Надеждата, че ООН ще изпълнява ролята на институционален лидер в световната политика, не се реализира и в международните отношения се налагат две взаимно-противоречащи си тенденции. От една страна е идеята за многостранна дипломация, в която се търси консенсус, а от друга – водещата и едностранна роля на САЩ като единствена суперсила и лидер в международните отношения.

Един историк би се изкушил да сравни положението на САЩ в момента с това на Испания по времето на Фелипе ІІ, когато испанските действия са водени от т.нар. „теория на доминото“. Ако испанците загубят определен район от своите владения, това ще заплаши световната им хегемония и това би довело до загубването на империята в определена последователност. В този смисъл предположението, че подобен страх съществува в момента във Вашингтон, е донякъде удачно, въпреки че може и да не отговаря съвсем точно на действителността. „Теорията на доминото“ има своето място при формирането на американската външна политика. Водени от нея, САЩ в крайна сметка в средата на 70-те години губят Индокитай след Виетнамската война. Въпреки това, страхът във Вашингтон в момента не е толкова от ефекта на рухващите плочки на доминото, а по-скоро от срутването на една конструкция, градена 25 години след 1990 г. и застрашена в определен момент да се окаже неудачна, ако разчита единствено на едностранната американска намеса. Без обща съюзническа солидарност в рамките на НАТО (включително и с поемането на по-големи финансови задължения отвъд Вашингтон и Пентагона) и без демонстрация на защита на „трансатлантическата сигурност“ от страна на Европейския съюз, сложната глобална геополитическа ситуация не би могла да устои на заплахи като тероризъм, фундаментализъм, климатични и екологични заплахи.

Когато през 2008 г. Барак Обама от Демократическата партия на САЩ водеше предизборната си кампания за президент, той изяви намерение да намали американските военни ангажименти по света, а след като влезе в Белия дом новият държавен секретар Хилъри Клинтън обеща „рестарт“ на американската външна политика по отношение на повече диалогичност с партньорите на международната сцена. Шест години по-късно може да се каже, че Обама изпълни по-голямата част от дадените обещания, особено що се отнася до изтеглянето от Ирак, и промени акцентите и начина на бойните действия в Афганистан. Именно заради намеренията си, а не заради реалните си действия, той получи и Нобеловата награда за мир през 2009 г. Не бива да забравяме, че желанието му за намаляване на американските финансови разходи за подобни ангажименти се вписваше идеално и в амбициозната му вътрешнополитическа програма в условията на глобална финансова криза, както и в предложената програма за реформи на здравноосигурителната система, изискваща големи федерални разходи .

Въпреки намеренията му обаче следва да се посочат множество фактори, действащи точно в противоположна посока. Глобалната икономическа криза влоши социалното положение в редица райони на света, което доведе до народни брожения, протести, даже революции. Естествено САЩ са изкушени да разширят своето влияние, особено в ситуации, когато от тях се очакват решителни действия, взимане на страна и активна политика за защита на ценности като права на човека, свобода или преодоляване на хуманитарни катастрофи. Обективно стеклите се обстоятелства, съчетани с нежеланието на част от съюзниците на САЩ да се ангажират по-активно с войски, логистика и особено финансови ресурси, попречиха на президента Обама реално да реализира по-голямо редуциране на американските задокеански ангажименти. Към всичко това трябва да се прибави и чисто партийното и културно противопоставяне между републиканци и демократи по отношение на външнополитическия курс.

На този фон се задава резонният въпрос докога САЩ могат да си позволят огромните финансови разходи, свързани с десетките мисии по света и с хилядите войници, разквартирувани върху земното кълбо. Един полет на бойния „Ф-22 Раптор“ над Сирия струва почти колкото космическата мисия на Индия до Марс. Огромните американски ангажименти в чужбина струват милиарди долари, но значителна част от тях помпат американската икономика по посока на икономически растеж. Тъкмо този растеж дава онзи брутен вътрешен продукт, който осигурява на обикновените американци жизнения стандарт, заради който те са обект на завист по света. САЩ ще издържат на подобен финансов натиск, докато са жизнено общество, което произвежда услуги и материални блага и търгува с тях, а и докато демографията е на тяхна страна. Когато станах студент в СУ през 1980 г. САЩ наброяваха около 210 млн. души. Сега гонят 350 млн. души население като милиони емигранти доставят „свежа кръв“ на страната. Прибавете към това и мощта на Федералния резерв, който печата долари, увеличавайки публичния дълг на страната, и вероятно ще си обясните как Америка е издържала до момента. Колко още ще продължи така – бъдещето ще покаже. Като историк никога не бих рискувал с ясни прогнози, тъй като това е в сферата на езотериката или поне на футурологията.

В заключение нека се върнем отново към Испанската империя, която е водещата световна сила в продължение на близо век. Мнозина питат историците докога ще продължава водещата роля на САЩ в наши дни. Разсъждавайки по-общо, следва да кажем, че историците са винаги много силни в оценката на реалностите на днешния ден и в прогнозите в краткосрочен план, особено когато те се свързват с развиващи се или вече приключващи процеси. Същевременно историците са доста слаби в своите прогностични изяви и това е едно от обясненията защо твърде малко историци успяват на територията на реалната и ежедневна политика. По своите базисни икономически, геостратегически и военнополитически показатели САЩ са първата сила на световната арена вече четвърт век, ако се абстрахираме от близо половинвековния двубой със Съветския съюз. Съзнавайки, че в условията на един динамично развиващ се свят всяка прогноза има хазартен характер, можем да заложим с известен риск за минимална загуба, че ситуацията ще бъде същата в рамките на следващите едно-две поколения. Дали САЩ ще запазят позицията си повече ще зависи и от другите играчи в международен план, както и от евентуалната победа на една от двете тенденции в американската външна политика: либерално-идеалистичната и мисионерска линия или пък по-познатия консервативен прагматизъм на реализма в международната геополитика.

Доц. д-р Костадин Грозев е преподавател в катедрата по Нова и съвременна история в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на множество научни публикации, както и съавтор на учебника по История и цивилизация за 10. клас, заедно с доц. д-р Валери Колев и Тодор Зарков. Още статии от автора в този блог може да прочетете тук.