2014 г. се оказа изключително драматична година за международната дипломация и за геополитическия баланс в света като цяло, и в частност – в Европа . Напоследък, около отбелязването на четвъртвековния юбилей от рухването на Берлинската стена (9.11.1989) и свалянето на Тодор Живков от ръководните постове у нас на пленума в Бояна (10.11.1989), се написа и изговори твърде много. Имаше спомени, имаше емоционални реакции на разочарование или еуфория, търсеше се значимостта на случилото се с всички нас през тези десетилетия. В серия от дописки в настоящия блог ще се опитам да осветля своята гледна точка към тези събития, тъй като смятам, че може да събуди интерес или най-малкото – да повдигне въпроси. И така – отваряме страницата на:

Епизод първи: Крим, Украинската криза и сянката на Студената война

Мнозина виждат сянката на Студената война зад развитието на отношенията в Европа и особено – зад кризата в Украйна. Сложните социални процеси в Украйна след „оранжевата революция“ и проблемът за статута на Крим станаха онези фактори, които взривиха привидното спокойствие на Стария континент и отвориха язвата на поредната гражданска война, свързана с разпадането на комунистическите империи. Ситуацията в Украйна е крайно деликатна: трябва да се отбележат както историческите, насложени с векове настроения и враждебност в региона между иначе близки славянски общности, така и наслоенията на комунистическия режим, Студената война и текущата геополитическа ситуация в света. Историята е отредила на Украйна участта да бъде голяма европейска държава, която е съставена от две части, които очевидно се различават и като политическа култура, и като визия за бъдещото им развитие, да не говорим за икономическите и регионални различия. Очевидно САЩ, а и евроатлантическите им съюзници имат сериозни интереси и дългосрочни политически цели относно Украйна, като в тях се включват и идеята за партньорство с Киев на европейската сцена, и желанието Киев да е максимално раздалечен от Москва. Тези мотиви присъстваха очевидно в помощта на Запада (в онзи стар контекст на Студената война) за процесите на демократизация в Украйна и в подкрепата на онези сили в украинското общество, които желаят участието на страната в „общия европейски дом“.

Допълнителен момент, усложняващ отношенията с Русия, е и желанието на НАТО да продължи и осъществи плановете си за разполагане на система за противоракетна защита  в близост до руските граници. Руската политика за национална сигурност е свързана с идеята за защита на своята държавна сигурност посредством изграждането на кордон от приятелски настроени съседни държави, откъдето не би трябвало да идва заплаха от силови действия. В исторически план това е и част от първоначалната съпротива на Москва срещу разширяването на НАТО в Източна Европа и именно затова, в името на укрепването на доверието, се създава програмата на НАТО „Партньорство за мир“ и специални програми за военно сътрудничество с Русия от 90-те години на ХХ в. Във възродената съпротива срещу противоракетния щит се виждат рефлекси от 70-те и 80-те години, когато отказът от създаване на противоракетни системи е основен момент в договора за противоракетната отбрана от 1972 г. (подписан от президента Никсън и генералния секретар Брежнев) и Москва протестира срещу програмата за „звездни войни“ на президента на САЩ Роналд Рейгън (1981−1989). В този смисъл, ако въобще я има, идеята може да се нарече провокационна, но на интелектуално-политическо равнище. Тя е по-скоро свързана с демонстрацията на сила, отколкото с вероятен страх от едно реално военно-техническо решение, което би дало предимство на едната страна.

Карикатура на Горбачов и Рейгън: Инициативата за стратегическа отбрана на Рейгън звучи толкова невероятно, че медиите я кръщават “Звездни войни”, свързвайки я с класиката на Джордж Лукас.

На фона на тези тенденции интересен въпрос е защо българското общество се оказа разделено по отношение на оценката си за украинския конфликт и българската политика в региона. Лесният отговор на въпроса е свързан с развиването на конспиративни теории за влиянието на Запада и Изтока върху текущата политика и развитието на България, особено що се отнася до влиянието на „петата колона на Москва“ у нас. Трудният отговор е свързан с психологически настроения, насложили се през последния четвърт век − време на труден преход, от който мнозина се разочароваха и затова сега търсят точно в него причините за окаяното положение, в което считат, че се намират. Влияние оказва вероятно и онова традиционно русофилство на българите, на което мнозина се позовават, но което никой не е обосновал в какво точно се състои и как се развива в момента. На украинската криза се гледа през призмата на партийно-идеологическата ориентация и на традиционното разграничение левица – десница, при което т.нар. „ляво-мислещи хора в България“ застават на проруски позиции, докато привържениците на десницата симпатизират на Киев и „Майдана“*, виждайки там както аналогии с развитието на България, така и желанието други с борба да извоюват онова, за което на нас не ни стигат силите да се борим докрай. Следователно разделението на българското общество е идеологически-политизирано, а реален диалог между застъпващите различни мнения по кризата липсва.

* Майдан Незалежности – Площадът на независимостта в Киев, център на протестите и размириците в украинската криза

Доц. д-р Костадин Грозев е преподавател в катедрата по Нова и съвременна история в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на множество научни публикации, както и съавтор на учебника по История и цивилизация за 10. клас, заедно с доц. д-р Валери Колев и Тодор Зарков. Още статии от автора в този блог може да прочетете тук.