Една от драмите на днешното време е масовото усещане за неадаптираност – за отчужденост и враждебност на социалната среда. Процесът на адаптация е неразривно свързан с процеса на развитието и всички трудности и проблеми във възпитанието на детето са свързани до някаква степен с неадаптираността. Затова преди да разгледаме някои от днешните и вечни проблеми на детството, е необходимо да разкрием дълбоките психологични механизми на адаптацията.
Под адаптация се разбира приспособяване на живото същество към различните условия на околната среда и действащите в нея дразнители. Приспособяването е процес на уравновесяване между организма на детето и средата, в която то живее. Приспособено е уравновесеното дете, чиито реакции са адекватни на въздействията на средата. Колкото по-адекватно реагира детето на въздействията на средата, толкова по-високо равнище на развитие и възпитание е постигнало то.
Днес е установено, че в този процес на приспособяване активно участие взима цялата психика на детето – и волевите, и емоционалните, и познавателните процеси. Доскоро се смяташе, че за приспособяването имат значение само емоциите и е достатъчно на детето да му е весело и приятно, за да се приспособи бързо и леко към промените в условията на средата. Оказва се обаче, че на първо място в този процес на приспособяване имат значение познавателните процеси. В старата среда детето познава всичко наоколо и се чувства спокойно и сигурно. Новото е неизвестно и това плаши детето, почти както всеки човек се плаши от непознатото. Именно страхът го кара да плаче, но дори и да не плаче, детето не престава да се измъчва, т.е. има нарушения в емоционалното си състояние.
Затова от гледна точка на когнитивната теория за адаптацията при промяна на условията на живот първата грижа е т.нар. трансфера. Тя се изразява в поддържане на връзката със старата среда и постепенно свързване с новата среда. Понякога дори само едно късче от близкото и познатото може да бъде спасително за детето и да му помага в трудния период на адаптиране. Това може да бъде любима играчка, дрешка, одеалце или дори една кърпичка. Например в дневника на едно по-голямо дете, постъпило в болница за по-продължително лечение, което по цял ден, а понякога дори и през нощта стискало в ръката си една кърпичка, можем да открием: „Кърпичката ми миришеше на у дома!”. Такъв е смисълът и на посещенията на родителите в детските ясли и градини и особено в детските болнични отделения. До средата на 50-те години на 19 век посещението на родителите в болницата било регламентирано само до половин час седмично. Детският психоаналитик Доналд Уиникът, силно загрижен за проблема и разбиращ потребността на болното дете да поддържа връзка с неговите родители, настоява за генерално реформиране на болничните правила. В резултат през последните години в някои места се достига дори до другата крайност – когато детето трябва да постъпи в болница, в първите дни заедно с него могат да остават всички членове на семейството, като се смята, че присъствието на братчетата и сестричетата помага на детето да се приспособи леко към новата среда, което от своя страна подпомага и самия процес на лекуване и оздравяване. Що се отнася до свързването с новата социална среда, трябва да се очаква детето да се привърже отначало само към едно от новите лица, а едва по-късно и към другите. Настойчивото изискване от детето да приеме и да се привърже изведнъж към всички нови лица развива процес на контратрансфера, който допълнително затруднява процеса на адаптиране.
“В старата среда детето познава всичко наоколо и се чувства спокойно и сигурно. Новото е неизвестно и това плаши детето, почти както всеки човек се плаши от непознатото.”
От физиологична гледна точка процесът на приспособяване е всъщност установяване на система от нервни връзки, т.е. на динамичен стереотип. Трудностите, които детето,а и всеки човек, преживява в адаптационния период, са свързани с необходимостта от разрушаване на един утвърден динамичен стереотип и изграждане на нов такъв. Този процес има индивидуална продължителност, която зависи не само от обективните особености на средата (от степента на нейната сложност и от това доколко тя се различава от старата среда и доколко резки и големи са промените в условията на живот в нея), но и от субективните възрастови и индивидуални възможности на детето за адаптиране. Колкото детето е по-малко, толкова по-трудно и по-дълго е приспособяването. Изключение от тази закономерност прави само детето през първите шест месеца след раждането, когато всъщност не става въпрос за приспособяване, а за липса на достатъчно силна връзка с околните и средата, на ясно оформени емоции и на здрави стереотипи, поради което детето преживява промените в средата по-леко. По-късно обаче, когато детето си изработи определено емоционално отношение и привързаност към средата, в която живее, и към околните, които се грижат за него, приспособяването става значително по-трудно. При всички случаи за малкото дете процесът на приспособяване е свързан с неприятни емоции, безпокойство, психическо и дори физическо напрежение – разстройство на съня, на апетита, понякога дори до повишаване на температурата и заболяване. Установява се, че тези нарушения са най-силно изразени при децата на възраст между 6 и 20 месеца, при които все още липсва достатъчно самостоятелност при обслужването, а физическото и психическото развитие, включително на разбирането и на говора, не са достатъчно напреднали. Поради това още в детската консултация родителите следва да се съветват да избягват да внасят резки и големи промени в условията на живот на децата си в този критичен за социалната им адаптация период, включително и изпащането им на детска ясла. Това още повече важи за децата с намалени способности за адаптиране, каквито са недоносените, често боледуващите, изоставащите в своето развитие, както и децата с особености в развитието си (например аутистични). Индивидуална е способността за адаптиране дори и при децата с високо физическо и психическо развитие. И сред свръхнадарените деца може да се наблюдава неадаптираност, изразяваща се в невъзможност да се приспособят към някои промени и водеща в едни случаи до пълна социална изолация и затваряне в себе си, а в други – до агресивно отношение и отхвърляне на всички и всичко, което еднакво им пречи да реализират в живота си своята голяма надареност.
Неадаптираността намира различно проявление у днешните деца и подрастващи, както и у възрастните хора, вариращо от депресия и различни маниакални състояния като алкохолизъм, тютюнопушене и наркомания, хазартомания, телемания, безделие и индиферентност към всичко до агресивно поведение, самоубийство и убийство. В основата на всички тези негативни, понякога дори престъпни прояви на личността, с каквито всекидневно медиите ни засипват, стои неадаптираността. Широкото разпространение в световен мащаб на това явление никак не бива да ни изненадва. Живеем в едно крайно динамично време, в което големите социални, икономически и технологични промени са естествена предпоставка неадаптираността да добие застрашителни размери. Далеч назад във времето остана практиката малкото дете да израства в една и съща близка и позната среда – семейната. Днес на много деца им се налага често да сменят условията, в които живеят. Дори и да не постъпи в детска ясла, детето трябва да преживее отрано раздялата с родителите и неговата естествена семейна среда, тъй като родителите са принудени да започнат работа и детето бива изпращано на бабата и дядото например, или пък поверено на бавачка – нов и непознат за детето човек.
Доскоро се смяташе, че малкото дете трябва да се пази от такива резки и големи промени в начина му на живот. Днес обаче се приема становището на известния американски педиатър и изследовател на ранното детство Арнолд Гезел, според който адаптационният механизъм може и трябва отрано да се тренира и възпитава у детето. Можем да установим например, че деца, които отрано са ходили на детски ясли и детска градина след това много по-леко и безболезнено се приспособяват към училищния начин на живот и обратно – деца, които са пазени като в саксия от своите свръхтревожни майки чак до училищна възраст, преживяват тежко адаптационния период. Изводът е, че динамичното време, в което живеем, изисква да подготвим детето за живота му в бъдеще, като внимателно тренираме този адаптационен механизъм, доколкото възрастовите и индивидуални възможности на детето позволяват това. Трябва да помним, че установеният ред е важен за малкото дете. Редовните ежедневни дейности като хранене, сън, игра и обучение, прибиране и подреждане на вещите, режим на хранене, сън и бодърстване внасят необходимото спокойствие и сигурност у детето и му помагат да изгради усещане за принадлежност и компетентност. Не по-малко важно е обаче в постоянната добре позната среда да се внасят целенасочено и някои промени, за да може у детето да се развива способността да се адаптира, защото ако не сега, то в бъдеще непрекъснато ще се сблъсква с тях.
“Динамичното време, в което живеем, изисква да подготвим детето за живота му в бъдеще”
Способността за адаптиране е жизненоважно умение, което трябва да се формира и развива отрано. Вярно е, че някои деца ще реагират отрицателно на всяка промяна, особено ако тя е свързана с преживяване на емоционален стрес. Тези деца ще се нуждаят от специална помощ, за да свикнат с промените, независимо какви са те: появата на нов член в семейството, смяна на стаята или леглото, нов учител в училище, ново подреждане на класната стая или чиновете и т.н. Необходимо е например учителите да бъдат осведомявани от родителите за различни промени, които са настъпили в семейството (например, ако се е родило братче или сестриче). Възрастните могат да намалят несигурността и страха от неизвестното, като предварително предупреждават децата за очакваните промени, като позволяват на децата да вземат някакво участие в тяхното извършване или поне като ги обсъждат съвместно. Това определено може да помогне на детето да развие и усвои стратегии за справяне в новите условия на живот. При това предварително обсъждане на налагащите се промени е добре да се посочват нещата, които остават същите, за да може детето да се опре на тях и да придобие чувство за контрол и сигурност.
При ранното трениране на адаптационния механизъм не бива да забравяме, че и тук всички деца винаги се нуждаят от признание и утвърждаване. Признанието може да се използва, за да се помогне на детето да развие приемливо поведение – например да се похвали детето, което е показало самоконтрол, когато е ядосано на нещо. Ключът при използването на този похват е да се фокусираме върху позитивното поведение, за да спрем негативното.
Освен това трябва да се възпитава у детето и издръжливост. Това качество е в основата на успеха. То се отнася до способността на детето да не се предава при първата срещната трудност и при необходимост да може да преосмисли целта си и да продължи по пътя, който си е набелязало първоначално. За развитието на това качество детето може да се насърчи от възрастен, който сам е изпитал неуспеха, но не е допуснал да се провали. Важно е детето да се окуражи да опита отново, да открие, ако трябва, алтернативен начин за постигане на целта си, но да не се отказва от нея. Този процес позволява детето да се научи отрано да поема отговорност за своите действия, както и да бъде уверено в собствените си сили и способности.
Живеем в едно изключително динамично време – време на големи социални и икономически промени в обществото. Променят се технологиите, променят се дори човешките ценности. Не може да няма промени – от тях зависи развитието на едно общество. Ние не можем, а и не бива да се стремим да спрем промените, но не бива да допускаме децата да бъдат жертви на опасната неадаптираност. Затова отрано трябва да подготвим детето за живот в едно общество, където то ще се сблъсква с много новости и иновации, като го направим способно да се адаптира успешно към тях и да бъде наистина щастливо.
Автор: професор Фидана Даскалова
За поредицата „Днешните и вечни проблеми на детството” на проф. Фидана Даскалова
„Поредицата научно-популярни статии в рубриката под надслов „Днешните и вечни проблеми на детството” има за цел да даде възможно най-пълното, съвременно и научно познание за детството. Готови рецепти за това как да постъпваме при всеки отделен случай няма и не бива да даваме, защото всяко дете е уникално и неповторимо в своето развитие, възприемане и реагиране. Знанията за малкото дете, които са ни необходими, за да станем и да останем негови добри възпитатели, далеч превишават неговия ръст и тегло! Това е основната идея, вълнувала ме винаги досега през многото години на професионалния ми път на педагог, преминал последователно през проблемите на младенческия, ранния, предучилищния и училищния период на детството. Това е всъщност основната идея, която ме вълнува и днес, пристъпвайки към написването на тази поредица от научно-популярни статии за днешните и вечни проблеми на детството. Убедена съм, че на възпитателя – родител или учител – не са нужни точни рецепти и указания, нито задължително програмиране на дейността му „отвън” и „отгоре”. По-важно от всичко е той да знае колкото може повече за етапите и закономерностите в психичното и личностно развитие на детето през отделните възрастови периоди. Останалото, т.е. пътят, по който ще се постигне това развитие, до голяма степен е въпрос на личен избор от страна на възпитателя в зависимост от индивидуалните особености на детето, от конкретните възможности на средата, от собствените знания, разбирания, оценки, качества и възможности.”
Професор Фидана Даскалова има дългогодишна научна кариера, в която е публикувала над 200 научни и научно-методични публикации, както и повече от 20 книги в областта на педагогиката, методиката на обучението по езика, подготовката за училище, ранното обучение по четене, билингвизма, ранното позитивно възпитание на надарените деца, психологията на ранното детство, онтогенезата на комуникативно-речевата компетентност. Сред книгите ѝ са „Аз бях майка на вундеркинд”, „Психолингвистика”, „Психопедагогика на ранното детство”, серията „С букви и картинки”, серията „Прочети ми пак…”, български език за пред училище и много други.
