На 22 септември всяка година България отбелязва годишнината от онзи ден през 1908 г., когато прокламира своята независимост. Аз по принцип съм противник на „юбилейната историография“ и необходимостта да се каже или напише нещо точно на определена дата или по конкретен повод. Този подход − вестникарският/новинарски ентусиазъм да кажем точно „какво се случи на този ден“ (иначе любима моя рубрика, плод вероятно на професионални пристрастия) − изкривява историческата правда при реконструкцията на миналото и навява съмнения за търсен пропаганден ефект или историческа манипулация. История се пише по вътрешна убеденост и потребност, тогава когато имаш солидна документална основа или пък някаква нова интерпретация на утвърдени представи за миналото. В тази връзка споровете около това коя дата е „исторически по-значима“ са закономерни като претенция на обществото към историографията, но от професионалната гледна точка на историка са доста безпредметни, кухи и без някакво конкретно практическо измерение.

Историята е наука (според някои – изкуство, а не наука) за миналото, в която няма нищо сигурно освен хронологията – че едно събитие се е случило преди друго събитие, поради което първото може, но не е задължително да бъде причина за второто. Оттук историята свързва в едно време и пространство, защото по едно и също време на различни места стават различни събития и протичат свързани или несвързани помежду си процеси и така се формира нашата представа за тях. Всяко поколение е призвано да пише собствената си история (тоест да пише за това, което го вълнува в определен момент) и така да акцентира върху едни и да загърбва други събития, процеси и личности. Онова, което е значимо днес, може да е маловажно утре и обратно. Затова и националната гордост от едно или друго събитие, от една или друга личност е функция на сегашния или бъдещия исторически момент и контекст и никой отговор на професионален историк „коя е по-значимата дата“ не може да бъде твърд и постоянен във времето.

Точно в този исторически контекст можем да разглеждаме и осъзнаването на датата 22 септември от днешните българи, живеещи в съвременна България, изпитала на гърба си четвърт век реформи и преход след края на Студената война. Ако сравним ентусиазма на нашите сънародници тогава, при реализацията на това особено значимо от гледна точка на държавността и нацията ни политическо действие, с протоколното му отбелязване днес от институциите, както и апатията и безразличието на много от днешните ни съграждани на ежедневно равнище, можем да направим извода, че осъзнаването на тази дата като историческо събитие и официален празник в никакъв случай не е голямо и значително. Причините за това са много и различни, като основната е десетилетното премълчаване в годините на комунизма на тази дата, поради желанието да се забрави и заличи от съзнанието на българите ролята на монархическата институция и на целокупния политически елит на „буржоазна България“ за една от най-успешните в международен план външнополитическа акции на правителството, княза и нацията като цяло. Това е един от относително редките моменти в новата ни национална история, когато народът и управляващите са единни при реализацията на една кауза, която очевидно осъществява въжделенията на милионите българи за национално обединение, за просперитет и прогрес на младата ни, модернизираща се и развиваща се възходящо в икономически, демографски и социален план нация.

Датата 6/22 септември (стар и нов стил) съвсем не е избрана случайно. Символно и политически, тя е замислена да препраща към Съединението на Източна Румелия с Княжество България и е едновременно реализация и продължение на националните въжделения за обединение на всички българи в една държава, а също и сигнал към „международната общност“ (термин, който тогава не се е използвал), че Княжеството си е направило изводите от Съединението и е готово, при нужда, да направи всичко необходимо, за да защити своите действия. Това, естествено, включва и готовността за военна защита, но този път историческият контекст е друг. София се е подсигурила дипломатически, като синхронизира своите действия с Виена, която осъществява своята операция в Босна и Херцеговина точно в този момент. Така този път българската дипломация печели похвали, а не критики за своите действия. Всъщност идеята за военните триумфи и загубите на дипломатическите маси идва по-късно в масовото съзнание – едва след 1913 г., а до Независимостта българската дипломация е действала доста адекватно в създадената от Берлинския конгрес през 1878 г. ситуация на васалите към Османската империя.

Провъзгласяването на Независимостта е пряко свързано с модернизацията на българската държава от началото на ХХ век. За модернизацията ѝ през този период се говори доста, но предимно в професионалните среди на историците. В по-широк обществен план и особено в общественото съзнание на младите поколения, този разговор е свързан с устни спомени, предадени през няколко поколения, и във визуално достъпната градска среда на големите градове, където тези следи бързо и необратимо се топят и вече ги няма, поради логиката на историческото развитие и поради нихилистичното отношение към миналото, както на управниците от всички цветове и режими през ХХ век, така и на обикновени граждани и собственици, които не са в състояние да жертват комфорт и уют в името на съхраняване на историческата и архитектурната памет в градската ни среда. Затова за тази модернизация все повече ще ни говорят само снимките, епизодично съхранените кинокадри на прохождащото тогава кино и музейните и архивните сбирки. А постигнатото тогава има наистина епохално значение. Българите, които, въпреки че тогава са представители на една типична селска, земеделска нация, постигат най-високия дял на грамотни хора не само на Балканите, но и сред редица европейски народи. Връзката е съвсем пряка — управляващите България тогава действат в синхрон със своите сънародници. Обявяването на независимостта е просто следващата крачка в развиващия се процес на национална, икономическа и политическа модернизация. С този именно акт се легитимира в международен и институционален план фактът, че София е столица на една модерна, европейска държавност и нация.

Въпреки значимостта на събитието, празникът на провъзгласяването на Независимостта не успява да намери широк обществен отзвук. Основната, според мен, причина за това се корени в „интернационализма“ на господствалата в периода 1944–1989 г. комунистическа идеология и нежеланието на княз Фердинанд и политическите лидери, начело с министър-председателя Александър Малинов от Демократическата партия, да станат част от пантеона на големите исторически личности и герои на българската нация чрез съпричастието си към този исторически акт. Затова датата беше до голяма степен изтрита от масовото съзнание на българите. Когато все пак беше възкресена през последните две десетилетия и се нареди сред официалните празници, тя не беше наситена с онова съдържание и активности с реален човешки характер, способни да трогнат и заангажират обикновения човек. Да, правят се исторически възстановки във Велико Търново, показват се документални филми по телевизията, дискутира се датата от историци, политолози, социолози и други експерти, но всичко това звучи много казионно и извадено от нафталина на отдел „Агитация и пропаганда“ към ЦК, а не като почтено и с достойнство отдаване на народна почит към случилото се тогава. Да не говорим за политическото заиграване с историята на представители на различни партии или пък вечното противопоставяне на различните „фили“ и „фоби“. Политическите и държавните фактори реализират вероятно на добро ниво протоколните сценарии, но това не може да ангажира обикновените българи, които предпочитат в този ден да варят лютеница, да пекат чушки, да правят туршия или да се излежават за последно по плажове или покрай басейните, ако времето позволява. Затова, ако нещо може да се направи въобще, то това е да се правят малки, но смислени стъпки за свързването на акта от 22 септември 1908 г. с общия процес на модернизация и възстановяването на историческата памет и истина за хората, осъществили това действие – политици, общественици, свещеници и обикновени българи. При това тези стъпки следва да бъдат на базата на документални изложби, препечатване на спомени на участници в събитията и възстановяване на спомена за националната гордост и ентусиазъм тогава от окончателното скъсване на институционалната връзка с Османската империя. Дано това привлече вниманието на младите хора, за които именно си струват подобни усилия. Тук идва и ролята на училището и обучението по история за осъзнаването на идеята за независимостта и нейната реализация в контекста на началото на ХХ век.

Дотолкова, доколкото познавам обществените реалности в САЩ, може би бил интересен един паралел между американското и българското самосъзнание в отбелязването на Деня на независимостта. Формалните паралели са очевидни, тъй като става въпрос за отбелязването на един и същ от формална гледна точка акт – обявяването на държавна независимост, при това и в двата случая като резултат на отделянето от една чужда империя. И тук спират приликите. Големи пластове разделят американското от българското самосъзнание и историческата представа за независимостта. В американския случай става въпрос за главното и полагащо фундамента на американската нация събитие – точно оттам, със случилото се на 4 юли 1776 г. се слага началото на една от младите световни нации, която обаче ражда само десетилетие по-късно най-старата от действащите в момента конституции в света, при това точно онази, която формира съвременните ни представи за демократизъм, защита на правата на човека и разделението на властите. Затова в историята на САЩ и общественото съзнание там, обявяването на независимостта се свързва директно с конституционализма и правовия ред в една държава на емигранти, които празнуват 4 юли по един непринуден начин, всеки както намери за добре, и все пак събирайки се заедно вечерта за бургери, барбекюта, фойерверки и танци, за да завършат започналия със сутрешен парад национален празник. Така американците отдават почитта си не само към дейците, извоювали независимостта, но и към всички онези, изградили държавата и направили нацията такава, каквато е днес – многолика, просперираща, признаваща своите неуспехи и противоречия, но гледаща оптимистично напред към бъдещето, което е в ръцете на младите поколения. Следователно там това е празник, който обединява нацията, която няма нашата хилядолетна история, но има чувството, че живее така, както съзнателно е решила, и с усещането, че всеки има правото на собствен избор, нов шанс и вяра в утрешния ден. Не желая да менторствам и да налагам изводи – нека читателите си ги направят сами, да ги впишат в настоящия ни политически контекст и да си отговорят какъв национален/официален празник/празници желаят.

Всеки сам следва да се запита: ‘По-горд ли съм като българин от случилото се на 22 септември 1908 г.?’. Националната гордост е нещо много хубаво и важно, но само тогава, когато се основава на историческата истина, а не на историческите илюзии и митове. Затова и в ситуация на криза често се възражда гордостта от историята и миналото, тъй като там се търсят устои за оцеляване и основания за гордост, които да заличат собственото неудовлетворение от настоящето. Несправедливи са обвиненията, че младите не знаят историята. През последните години се наблюдава известно засилване на интереса, особено сред подрастващите в юношеска възраст, но това е неосъзнат и стихиен процес, плод вероятно и на заобикалящата ни среда. За хората на по-зряла възраст и с по-богат жизнен опит историята е основание за гордост тогава, когато си удовлетворен от живота, който живееш и чрез интереса към миналото отдаваш дължимата почит към онези, които са направили възможно сегашното ти състояние. А в обратния случай се стига до особености на националния характер, в който се търси оправданието за несретата на днешния ден в минали събития и личности.

Нека честитим на всички българи Независимостта – тя е нещо подобно или тъждествено на свободата: индивидуално състояние на духа, което никой не може да ни отнеме освен самите ние.

Доц. д-р Костадин Грозев е преподавател в катедрата по Нова и съвременна история в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на множество научни публикации, както и съавтор на учебника по История и цивилизация за 10. клас, заедно с доц. д-р Валери Колев и Тодор Зарков. Още статии от автора в този блог може да прочетете тук.