Детството безспорно е най-динамичният период от човешкото развитие. „Графикът“ на детето е пълен – светът изглежда изтъкан от въпроси, които само чакат да бъдат зададени, с тайни, които нетърпеливият малък откривател трябва да разкрие. За един възрастен засипването с толкова много информация би било крайно изтощително, но за щастие детето е изпълнено с достатъчно енергия, за да смогва с темпото на вечното си любопитство. До определена възраст спонтанността, бързата смяна на фокуса на внимание и немирството се приемат за нормални и се толерират, но когато това поведение възпрепятства функционирането на детето в определени среди, например в детската градина или в училище, то се превръща в проблем. През последните десетилетия в САЩ и Европа се наблюдава сериозен скок в броя на случаите на деца, диагностицирани с т.нар. синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието (СХДВ или ADHD на англ.). Синдромът се проявява в три разновидности:
- Предимно с нарушение на вниманието: изразява се в неспособност за концентрация и изпълнение на инструкции, допускане на грешки от невнимание, често забравяне на вещи и информация, неорганизираност при изпълнение на задачи.
- Предимно хиперактивно-импулсивен тип: изразява се в неспокойствие, постоянно шаване, когато се налага да стои на едно място, ставане от мястото по време на час, липса на търпение и контрол, проявяваща се под формата на импулсивност в действията, прекалено говорене, тичане, скачане и катерене в неуместни ситуации.
- Комбиниран тип: проявяват се симптоми и на разсеяност, и на хиперактивност / импулсивност.
Диагнозата се поставя от сп
ециалист посредством въпросник и при наличието на поне шест симптома като горепосочените, поведенческите проблеми се приписват на патологично състояние. Изисква се поне няколко от симптомите да са се проявили до 7-годишна възраст, поведенческите проблеми да се наблюдават поне в две различни среди (училище, вкъщи, детска градина и т.н.) и да има ясно изявено възпрепятстване на социалните, академичните или професионалните функции. Като цяло със стандартния въпросник се търсят причините и показателите за заболяването предимно у детето, като не отдава голямо значение на външни фактори, които могат да влияят на поведението, например отношенията му с родителите, с учителите и условията у дома, в детската градина или училището. За появата на проблема обикновено сигнализират първо учители или родители, притеснени, че детето изостава в развитието и обучението си поради споменатите поведенчески проблеми и не е способно да функционира правилно в ежедневния си живот. Лечението е предимно медикаментозно – с Риталин и други психостимуланти, включително амфетамини, и понякога се комбинира с психотерапия.
Интересно е, че през 50-те години това заболяване не е фигурирало в медицинските справочници. През 70-те в САЩ 2000 деца са обявени за хиперактивани и лекувани с терапия. С годините броят на заболелите деца се увеличава и в началото на новия век се наблюдава притеснителен бум – през 2012 г. повече от 5 милиона (т.е. 1 на всеки 10) американски деца между 3 и 17 г. се водят като болни от СХДВ. В световен мащаб диагнозата е поставена на между 5.29% и 7.1% от децата, а у нас заболяването се наблюдава между 3 и 7% от децата, като симптомите се появяват предимно около четвъртата година*. При всички статистики броят на момчетата с диагноза СХДВ е значително по-голям от този на момичетата.
За разлика от други психични заболявания, СХДВ изглежда не причинява никакви мозъчни изменения. Вярва се, че поведенческите проблеми са вследствие на неврологични нарушения във фронталния регион на мозъка, който, смята се, е отговорен за контролирането на действията и за концентрацията. На този етап обаче няма изследване, което да е открило явни нарушения в мозъчните функции на деца със СХДВ, нито каквито и да е биологични аномалии.
За сметка на това лекарствата, които се предписват за лечение на заболяването, имат значителни странични ефекти, като в същото време не е напълно ясно какво точно е действието им върху предполагаемите неврологични нарушения и как точно спомагат за лечението на заболяването в дългосрочен план. Страничните ефекти от употребата на психостимуланти включват липса на апетит и загуба на тегло, безсъние, нервни тикове, емоционална нестабилност, забавяне на растежа и др. Риталинът, който е най-често предписваният медикамент за СХДВ, принадлежи към групата на метилфенидатите – пристрастяващи вещества, класифицирани редом с опиума и морфина. При прекъсването на приема се наблюдават сериозна абстинентна реакция, например проява на симптоми на депресия.
Защо тогава, при липсата на неоспорими медицински факти за съществуването на СХДВ като легитимно заболяване и при спорния ефект от предписваните лекарства, толкова много деца продължават да бъдат заклеймявани като болни и лекувани с рискови медикаменти? Отговорът се крие както в икономически, така и обществени интереси. Естествено фармацевтичните компании печелят най-много от официалния статус на СХДВ като патологично състояние. В САЩ се наблюдава паралел между разрастването на епидемията и рекламните кампании, обхващащи списания за родители, докторски кабинети и телевизията, чрез които фармацевтичните компании предлагат препаратите си като надеждни лекарства за борба с СХДВ. В САЩ интерес имат и училищата. За всяко дете с психически и поведенчески отклонения, училището получава субсидии.
Третата причина за разпространението на болестта е по-обща и следователно не се ограничава до САЩ. За да просъществува, обществото като цяло разчита на ред, дисциплина и подчинение на нормите на поведение. Традиционната образователна система не само предлага познание за света, но и възпитава. Тя е основен инструмент за репродукция на социума чрез подготвянето на нови негови членове, споделящи сходни ценности и следващи установени правила. В обичайния си вид тя е базирана на изискването учениците да стоят мирно в час, да слушат учителя и да се придържат към предвидените за всички методи и темпо на обучение. При това положение приспособяването към обстановката в училище се счита за ключово, тъй като в процеса детето се учи на самоконтрол и дисциплина и следователно способност да се съобразява със заобикалящата го среда и да следва наложените му отвън правила. Когато някое дете видимо не може или отказва да се приспособи, обучението става невъзможно. Преди години такива деца са наричани „палави“, „буйни“, „непослушни“ и „пакостливи“. С въвеждането на СХДВ причината се измества от индивидуалния характер към външен фактор – болест, която едновременно частично оневинява самото дете, като го превръща в жертва на обстоятелствата, но и продължава да държи вниманието встрани от проблема с универсалния подход в образованието.
Няколко проучвания показват, че симптомите на заболяването значително намаляват и дори изчезват в следните ситуации:
- Когато детето бива възнаграждавано за добро поведение;
- Когато детето е ангажирано с интересна за него дейност;
- Когато детето е под внимателно наблюдение;
- Когато детето е поставено в нова ситуация;
- Когато детето е на четири очи с възрастен.
Също така в много случаи болестта се „израства“, т.е. с възрастта симптомите се смекчават или изчезват. Следователно има смисъл да се опитаме да погледнем на ситуацията със СХДВ от друг ъгъл. Ако проблемът спре да се търси в децата, може да се стигне до интересен извод: може би образователната система трябва да бъде по-пластична и променена така, че да посрещне различните нужди на множеството характери, които пълнят класните стаи. Може би очакванията към децата не са адекватни. Както казват Елизабет Коен и Кристофър Морли в научния си труд (вж. източниците), „Въпреки че незрялостта на децата е биологичен факт, разбиранията ни какво е незрялост и значението, което ѝ отдаваме, е културна конструкция“.
Според д-р Джийн Щолцър, професор в Университета в Небраска – Керни, влиянието на феминистките теории е довело до феминизация на образованието и обществото като цяло, тъй като в борбата за социално равенство са се намесили идеи за пълно такова. От биологична и еволюционна гледна точка мъжете и жените не са и никога не са били еднакви. Тестостеронът при мъжете доказано ги прави по-агресивния и по-активния пол. Също така симптомите на СХДВ в еволюционен план всъщност се превръщат в преимущества. Мъжете, които са били по-дейни, са имали по-големи успехи в лова и следователно повече шансове да си набавят храна. Импулсивността е полезно качество, когато животът ти е застрашен и нямаш време внимателно да обмисляш възможни варианти за спасение. При постоянното сблъскване с изненади и опасности способността да насочваш вниманието си в множество направления, без да се фокусираш само върху един проблем, също може да се окаже полезно. При това положение Щолцър смята, че налагането на училищна дисциплина е опит за потискане на естествени мъжки наклонности за сметка на качества като спокойствие и послушание и именно затова по-голямата част от децата, на които е поставена диагноза СХДВ, са момчета. Също така, казва тя, децата имат нужда да бъдат активно ангажирани, да се учат чрез действие, като правят нещо с ръцете си, като виждат как нещо функционира на практика със собствените си очи. Децата, които наричаме „хиперактивни“ или „с дефицит на вниманието“, просто отказват да стоят на едно място физически или мисловно и да слушат търпеливо урока. Те мислят за други неща, най-вероятно по-интересни за тях от тези на листа пред тях. За да внимават, те трябва да бъдат заинтригувани от материала.
Д-р Робърт Шпицър, известен като психиатърът, „открил“ синдрома на дефицита на вниманието, признава, че твърде често се правят грешки при поставянето на диагнози за заболявания, свързани с хиперактивност и липса на концентрация. Определянето на психични заболявания при деца по принцип е много трудно, защото изисква определяне на точната граница между нормално и ненормално поведение, зависеща от множество фактори като възраст, пол, условия на живот и др., а погрешна диагноза неизменно може да доведе до сериозни последствия за по-нататъшното развитие и да остави трайни следи в живота на човека. Дори страничните ефекти от медикаментозното лечение да бъдат оставени настрана, стигмата на това да си различен, да си болен, да си „ненормален“ е тежко бреме за едно дете.
* Официални данни за България не бяха открити при проучването.
Автор: Мила Даскалова