През 2004 г. в доклада на българското финансово министерство за образованието се появява предложение за въвеждане на образователния ваучер, като за пример е дадена системата в САЩ. Kакво представлява образователният ваучер и може ли той наистина да подобри състоянието на образователната система у нас?
Милтън Фридман
Концепцията за образователния ваучер е развита от Нобеловия лауреат по икономика Милтън Фридмън, вярващ в превъзходството на частното пред държавното и в потенциала на свободния пазар да разреши проблемите в образованието. Ваучерът е определена от държавата годишна субсидия, която се дава на всеки ученик, предвидена да покрива изцяло или част от разходите по обучението на ученика. Частното (т.е. „по-доброто“ според Фридман) образование става по-достъпно и така парите за образование се движат заедно с ученика. За да могат да се поддържат и да функционират, частните учебни заведения са принудени на принципа на конкуренцията да привличат повече ученици, като започнат да предлагат по-качествено обучение. Всичко това обаче е само на теория – успехите от приложението на този модел са доста спорни.
В Съединените щати системата с ваучерите е критикувана заради проблемите, които остават нерешени или дори се задълбочават с въвеждането й. Преди месец Рей Фисман, професор по икономика в Бизнес факултета на Колумбийския университет, публикува в онлайн списанието „Слейт“ своето становище по въпроса с ваучерите и приложението им в американската образователна система:
„На всеки три години вниманието на американците се вкопчва в състоянието на училищата ни в сравнение с това в други страни. Повод за това е излизането на международното класиране според академичните постижения, което се базира на резултатите от Програмата за международно оценяване на учениците (PISA), изпитваща ученици от 65 държави върху математика, наука и езици. При първото провеждане на оценяването през 2000 г., САЩ се нарежда по средата на класацията във всички дисциплини и от тогава почти не помръдва нагоре от мястото си.
Разочарованието от представянето на американските ученици, както и опасенията за евентуалните последици от тези резултати за бъдещата ни работна ръка, неизбежно се съпровождат от призиви за образователна реформа – за по-добра отчетност, за повече иновация. След тях следват също толкова неизбежно предложения за начините, по които да се постигнат тези отчетност и иновация: повече чартърни училища*, по-голям избор, по-малко бюрократичен контрол.
Привържениците на увеличаването на избора като разрешение на проблема трябва да обърнат внимание на това, което се случва в Швеция, където родители и учители на драго сърце биха разменили стремглавото падение на страната в таблиците на PISA през последните десет години за средните, но стабилни резултати на САЩ. Какво предизвиква кризата в шведското образование през последните години?
В редките случаи, когато американците се замислят за Швеция, образите, които най-често изплуват, са тези на говорещи безсмислици мъпети, на мебели от „Икея“ и, когато става дума за политики на управление, на държава, която се грижи за нуждите на всички свои граждани. Затова често е изненадващо, че процентът на шведските ученици, които посещават частни училища, е по-голям от този в САЩ. Вдъхновена от идеите на бащата на свободната пазарна икономика, Милтън Фридман, частната система се установява през 90-те от централно-дясното (по шведските стандарти) тогавашно правителство. В статията си „Ролята на държавата в образованието“ от 1955 г. Фридман защитава модел на образователна система, в който държавата издава ваучери, които родителите могат да използват, за да покрият училищните такси в частно училище по техен избор. Системата с ваучери позволява на пазарния натиск сам да си свърши работата, тъй като училищата ще бъдат принудени да се стремят към предлагане на по-качествено образование, за да привличат ученици заедно с техните ваучери. (Дори и държавните училища да останат, те също ще трябва да се борят с пазарния натиск, за да запълват местата си.)
Между идеала за свободата, представен от Фридман, и реалното приложение на системата с ваучери, въведена в Швеция през 90-те, има разлики. В модела си Фридман позволява на училищата да искат от родителите суми, надвишаващи стойността, която ваучерите могат да покрият. По този начин по-богатите родители имат привилегията да изпращат децата си в по-добре уредени училища, които бедните не могат да си позволят. Системата на Фридман също така предполага двупосочен избор: училищата имат право да подбират учениците си, точно както родителите подбират училищата. В името на равните възможности шведите забраняват плащането за обучение без ваучери и позволяват само ограничено пресяване (базирано на успеха в училище) при приемането в гимназия.
Все пак шведските образователни реформи включват основните идеи на системата с ваучери, предложена от Фридман. Шведите се надяват, че при освобождаването си от наложената централизирана бюрокрация училищата ще имат финансов интерес да предлагат по-добро образование и ще се стремят да удовлетворяват нуждите и желанията на клиентите си, т.е. родителите. И така шведският пазар за образование става отворен за всички, което значи, че всеки предприемач, независимо дали е мотивиран от религиозните си убеждения, гражданска съвест или „великия“ долар, може да открие училище, стига да може да поддържа репутацията му и да привлича „купувачи“.
За известно време, ако може да се съди по мнението на медиите, нещата изглеждат обещаващи. Учениците, посещаващи училища с ваучери, се справят по-добре от тези в държавните учебни заведения. През 2008 г. лондонският вестник „Телеграф“ описва резултатът от реформите като „страхотен“. За по-малко от десет години броят на частните училища нараства .
С потъването на страната в класациите на PISA обаче се заражда и разпространява усещането, че нещо в системата не е наред. Като част от продължаващите си опити да стигне до причината за неуспехите, Шведският образователен инспекторат иска повторно оценяване на стандартизираните тестове, проведени през 2010 г. и 2011 г. Преразглеждат се изпитите по английски, шведски, наука и математика на общо почти 50 000 ученици от всички класове и от над 700 училища.
Двама икономисти от Университета в Стокхолм, Бьорн Хайнрих и Йонас Влахос, анализират информацията и техните открития досега демонстрират многото възможности за провал при една образователна система, работеща на пазарен принцип. Както в много други държави, и в Швеция има стандартизирани изпити, които се провеждат сред ученици от цялата страна. Резултатите от тях са важни както за учениците, така и за училищата, които посещават. Представилите се добре ученици получават по-добри перспективи в бъдеще, а училищата, които са подготвили добре възпитаниците си, привличат повече и (по-добри) нови кадри. Учебните заведения с нисък успех рискуват да загубят акредитацията си. Обаче за разлика от тестовете SAT например, които се изпращат за оценяване в централата на организацията, която ги провежда, оценяването на шведските тестове се провежда на място, често от учители, често в училището на учениците.
Близо е до ума, че учителите, дори подсъзнателно, от желание да помогнат биха били по-снизходителни при оценяването на собствените си ученици. Според изследването на Хайнрих и Влахос в Швеция външното оценяване наистина е по-строго от вътрешното, а след като са взети предвид и фактори като локацията на училището и общата характеристика на учениците в тях, се оказва, че разликата между външното и вътрешното оценяване е много по-голяма в училищата с ваучери, отколкото в държавните. Всъщност значителна част от прехваленото добро представяне на училищата с ваучери се оказва резултат от нестрогото оценяване от страна на учителите. Още по-изненадващо е, че инфлацията на оценките по математика и науки (където обикновено отговорите са или верни, или грешни) е също толкова висока, колкото и тази на резултатите по шведски език.
Всичко това разкрива тъмната страна на конкуренцията, която Милтън Фридман и неговите последователи често пренебрегват. Ако родителите биват привличани от добрите резултати на училището, можеш да се бориш за повече субсидии, като наемаш по-добри учители и предлагаш по-качествено образование или като занижиш стандарта за оценяване на държавни изпити. Една от целите на конкуренцията е и да стегне държавните училища, да ги накара да вдигнат нивото, за да запълват местата си, но е вероятно вместо това да е подтикнала и тях към щедрост в оценяването, повличайки цялата образователна система към дъното.
Нищо от дотук споменатото не е твърде изненадващо – още в началните курсове по икономика се учи, че пазарите работят, когато купувачите и продавачите са добре информирани за стоката, с която търгуват, и следователно взаимодействат помежду си без страх, че ще бъдат измамени. Провалът на шведския експеримент с образованието е урок за неспособността на пазара като метод да разреши проблеми в сфери като образованието, където е трудно да сравниш качествата на предложения „продукт“ и където видимите резултати могат да бъдат манипулирани.
Когато става дума за държавното образование, панацеи няма. Дали ще е идеализирания свободен пазар или утопията на образователните технологии, сме склонни да търсим универсално решение за добро образование при положение, че увеличаването на качеството на образователния продукт е трудоемък, оплетен и сложен процес. Това е урок, който шведските родители и ученици са научили добре: да отвориш вратите за повече предприемачи в образованието разрушава цялата образователна система.“
Изводът, до който стига Фисман, е същият, до който достигат и много други специалисти в сферата на образованието. На пръв поглед звучи обезкуражаващо – няма магическа пръчка, с която да замахнем и да решим всички проблеми в образованието. Но в това заключение можем да видим и възможност. Липсата на универсална „панацея“ означава, че можем да открием свое решение за нашите проблеми, съобразено с уникалния ни социален, културен, исторически, икономически и политически контекст. Можем да си позволим да експериментираме, но внимателно; да опипваме почвата в нови направления – първо с плахи, но постепенно с все по-уверени стъпки; да бъдем новатори сами пред себе си, в собственото си развитие.
Що се отнася до ваучерите, моделът на Фридман е прилаган в много страни освен САЩ – Чили, Аржентина, Уругвай и други латиноамерикански държави. Дори Великобритания го изпробва, ала за кратко. Навсякъде системата с ваучери търпи неуспех, тъй като натоварва допълнително държавния бюджет и предизвиква по-сериозно класово разделение. Намалената вследствие на нововъведението издръжка на държавните училища възпрепятства достъпа на деца от по-бедни семейства до някои частни училища, тъй като ваучерите не могат да гарантират сумите, необходими за таксите им. В България, където мрежата от частни училища е съвсем крехка и където едва 1,1% от учениците посещават частни общообразователни училища, дори на теория въвеждането на ваучери звучи като драстична мярка със съмнителни шансове за успех.
* Чартърните училища (charter schools) са алтернатива на държавните училища в САЩ, които въпреки че са финансирани от данъци, не се ръководят от системата, по която вървят държавните училища, и са значително по-свободни от държавни и местни регулации. Чартърните училища се управляват от своя собствена харта и имат по-голяма автономия от традиционните държавни училища.
Превод и адаптация: Мила ДаскаловаИзточници:
http://www.nsi.bg/sites/default/files/files/pressreleases/Education2012_ENHEOOP.pdf
http://reduta.bg/v2/article/шокова-терапия-за-училище
http://www.edchoice.org/
http://www.segabg.com/article.php?sid=2004090800010040003
