Изречението, което четете в този момент, не е написано на азбуката, която очаквате. Поне не съвсем – буквите, които очите ви следват вече с интерес, принадлежат на кирилицата, но не българската, а руската. Факт е, макар и не достатъчно известен, че има разлики между типографските особености на руските и българските печатни букви. Докато в руските печатни шрифтове малките букви (с няколко изключения, например А – а и Е – е) са просто умалени главни, в българските освен в размера има разлики и във формата на знаците. За нагледно сравнение вижте изображението по-долу:
Източник: http://cargocollective.com/
Разликите между двете типографски разновидности на кирилицата са в резултат на специфичното историческо развитие на двете нации. През 1708 г. руският цар Петър Велики нарежда реформа на използваната дотогава в Русия кирилица. В опита си да стимулира навлизането на европейски идеи и технологии цар Петър решава да европеизира основния дългосрочен преносител на знание – писмения език. Започват да се печатат повече книги, при това научни вместо религиозни, а буквите добиват по-изчистен и по-четлив вид, достоен за печатане на светска литература. През следващите десетилетия руската кирилица продължава да се развива, а новият й изглед се разпространява и вдъхновява промени в азбуките и на други славянски държави, включително България.
Проблемът е, че по това време България е под османска власт и процесите на развитие са забавени. Печатането е рядко срещана, често незаконна дейност, както е в случая с революционерските вестници и материали, но дори те използват руски типове на буквите поради липса на български еквивалент. Разчита се предимно на ръкописи, което впоследствие оказва влияние върху българската печатна кирилица – както се вижда по-горе, нашите букви запазват елементите от ръкописните си форми, които са много по-близки на българина. След Освобождението започват да се развиват български печатарски шрифтове, но през социалистическия период руската кирилица се налага в книгите, вестниците и другите печатни издания. През този период българската кирилица пък доминира във визуалната езикова комуникация – използва се в реклами, табелки, надписи върху опаковки и др., може би именно заради по-познатия ръкописен вид. Със създаването на дигиталния шрифт обаче проблемите с направата на шрифтове 
за печатарски машини изчезват. Стига пишещият да знае, че разлика съществува, той би могъл да избере предпочитания шрифт с няколко щраквания на мишката. Проблемът е, че информация и дискусия досега липсваха, а Times New Roman с руската си кирилица „под прикритие“ е избран по подразбиране в повечето софтуерни програми за текстообработка.
Напоследък темата стана популярна покрай инициативата „За българска кирилица“ на четирима български дизайнери. На 13 юни 2014 г. Велина Мавродинова, Борил Караиванов, Кирил Златков и Илия Груев публикуват манифеста си, който има три основни цели:
1. Популяризиране на разликите между българската и руската кирилица както в професионалните среди, така и сред широката общественост в страната и чужбина;
2. Организиране на професионални обучения, изложби, конкурси и други изяви, подпомагащи създаването на нови образци от шрифтове с българска кирилица;
3. Привличане на държавата като защитник на българската кирилица и въвеждане на стандарти за употреба на шрифтове в държавната администрация, образованието, печатните и електронни медии. (Целият манифест можете да прочетете тук.)
Авторите на манифеста не държат обезателно българската кирилица да се наложи като основна. Акцентът е върху информираността и избора, произлизащ от нея. Едно е да използваш шрифт Times New Roman и да не подозираш, че пишеш с руски букви, съвсем друго е да го правиш, защото така предпочиташ.
Автор: Мила Даскалова