Mеждународните отношения след Втората световна война

soldier-390202_640

Студената война е дълбоко вкоренена в крайно противоречивия характер на антихитлеристката коалиция. Благодарение на плана “Барбароса” и нападението от 22 юни 1941 г. става възможно създаването на тази абсолютно парадоксална по своя характер коалиция, обединяваща САЩ и Великобритания като стожери на северноатлантическия свят, но включваща и Съветския съюз, който след септември 1939 г. под ръководството на Сталин е равноправен участник и подпалвач на Втората световна война, но точно заради агресията на Хитлер от юни 1941 г. успява да се приобщи към съюза на Вашингтон и Лондон. Този парадоксален съюз очертава новото място на САЩ и Съветския съюз в глобалната политика след 1941 г. и предопределя защо коалицията е толкова единна в отрицанието на врага – оста “Рим-Берлин-Токио” и защо тя е силна докато е силен врагът. В момента, когато става очевиден изходът от войната, съвсем закономерно започват и споровете за бъдещото разделение на света, а оттам и възползването от добрите резултати от войната.

Така именно се ражда противопоставянето между двете системи и разделянето на света на два лагера: от една страна – светът на капитализма, начело със Съединените щати като свръхдържава, а от друга страна – светът на социализма, начело с Москва като лидер на социалистическата комунистическа общност. Тъй като и едните, и другите имат много голям залог в победата от Втората световна война и нейните резултати, впоследствие войната продължава, но „студена“ – в продължение на 50 години Москва и Вашингтон непрекъснато са на ръба на конфронтацията, но същевременно крепят статуквото, което е създадено в края на Втората световна война.

В годините след 1945 г. се стига до структурирането на двата военно-политически блока – НАТО и Варшавския договор – и на двете икономически общности – Съвета за икономическа взаимопомощ и Европейската икономическа общност. Структурирането им е пряк резултат от онзи геополитически баланс, който предопределя победата на антихитлеристката коалиция във войната. Същевременно, не бива да се забравя, че със своето създаване Съветският съюз си е поставил за основна цел унищожаването на “другия лагер” и господството в световен мащаб: социалистическата идея е първа стъпка към създаването на световна комунистическа общност. Постигайки временно тактическо единодействие в рамките на Втората световна война, всеки от двата блока преследва своите конкретни цели. Благодарение на себеотрицанието на своя народ в рамките на Втората световна война и на съюза си с останалите партньори в коалицията, Йосиф Висарионович Сталин постига геополитическо разширение, което е било немислимо дори в най-смелите мечти на руските царе. Така е създадена една истинска, доминирана от Москва империя в рамките на социалистическата общност, която в ерата на глобалните международни отношения и на глобалния свят прави възможна Студената война – балансирането на ръба на войната, но без реална конфронтация поради чудовищните измерения, които би имала тя. Балансът между двата лагера в тези условия е на практика баланс в интерес на статуквото и на онзи геополитически ред, който е роден от Втората световна война.

Основна характеристика на Студената война саatomic-bomb-398277_640 необичайните отношения между противниците, породени от наличието на атомната бомба: никога в световната история не се е случвало два блока, две коалиции, дори две империи да бъдат на ръба на войната и въпреки това те да не използват най-мощното оръжие, което имат в собствените си ръце. Това противопоставяне води до парадоксалния факт, че в годините на Студената война съветски и американски войници не стрелят един срещу друг, но в рамките на единия блок има войни между Гърция и Турция заради Кипър и между американските съюзници Индия и Пакистан, а в другия Виетнам и Китай − съюзниците на Москва − воюват помежду си вътре в рамките на социалистическата общност (можем да припомним и цялата поредица от кризи в Източния блок като унгарските и полските събития от 1956 г. и чешките събития от 1968 г.). Така интересна характеристика на Студената война е фактът, че противоречията понякога са по-ясно изразени вътре в двата лагера, отколкото между тях, което може да бъде обяснено със сдържащата роля на ядреното оръжие.

Интересна последица от развитието на Студената война е и т.нар. Хелзинкски процес или по-точно – събитията, свързани с подготовката, провеждането и последвалите стъпки след Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа. Хелзинкският процес е изключително интригуващо събитие, което има като предистория една инициатива, издигната от съветския лидер Никита Хрушчов в края на 50-те години. В рамките на неговата пропагандна политика около идеята за мирно съвместно съществуване на държавите с различен обществен ред се предлага свикването на общоевропейска конференция за мир и сигурност в Европа. В края на 50-те години това е чисто пропаганден ход, който няма никакъв практически потенциал и закономерно е отхвърлен от Айзенхауер и другите западни лидери. В края на 60-те години обаче Съединените щати са затънали във Виетнамската война, а в Европа има силно антивоенно движение, младежки демонстрации и т.н. По същото време се случва и правителствената промяна в Бон, където започва новата източна политика на новия федерален канцлер Вили Брандт. Някои малки държави като Малта, Холандия, Дания и други скандинавски страни подкрепят и даже самостоятелно предлагат осъществяването на диалог. Около 1970 г. опитите за преговори се подновяват. Водещият отново е Москва и основно Леонид Брежнев, който след чешките събития търси повод, за да излезе от една изолация, в която е изпаднал след Прага 1968 г. Така започват серия от преговори в Женева, Цюрих и Хелзинки, които в крайна сметка се превръщат в една платформа за диалог между експерти и дипломати на средно равнище. Те знаят, че за да се задейства процеса е необходимо решение на най-висше политическо ниво, но въпреки това завършват необходимата техническа работа с надеждата, че политиците ще реагират позитивно. Процесът е тласнат напред точно от този среден ешелон дипломати и от двете страни, които работят в технически групи и разработват прословутите три “кошници” с отделни споразумения.

В крайна сметка трите “кошници” от Хелзинки – сътрудничеството в политическата и военната сфера, сътрудничеството в икономическата сфера и културното и хуманитарно сътрудничество, са оформени в заключителните документи, подписани на 1 август 1975 г. Споразуменията, които се постигат, особено в първата кошница, заместват липсващия мирен договор с Германия, който е проблем, останал нерешен от Ялтенската и Потсдамската конференция през 1945 г. Ялта и Потсдам поставят началото на този процес, но поради противоречията между съюзниците на 10 февруари 1947 г. са сключени мирни договори с България, Унгария, Румъния, Финландия и Италия, но не и с Германия и Австрия. Въпросите, свързани с Китай, Япония и други извъневропейски страни, също остават встрани. Така през 1975 г. се поставят едни по-добри основи за сътрудничество например между източноевропейските страни и Западна Германия или пък между двете германски държави. Решен е и проблемът за Западен Берлин, макар и на друга основа, но това също е съпътстваща част на Хелзинкския процес. Политическите резултати от Хелзинкския процес не са много трайни, но в чисто организационен смисъл резултатът е много важен от гледна точка на функционирането на дипломацията, тъй като се  създава платформа, в която диалогът продължава до 1989-1990 г. Именно на тази основа след 1989 г. ще се стигне и до споразумението с двете германски държави за обединението на Германия по-късно. Затова най-голямото институционално наследство на Студената война наред с ООН е и сегашната Организация за сигурност и сътрудничество в Европа.

В заключение, ако хвърлим един мост в периода вече след Студената война, можем да посочим каква е съдбата на двете водещи държави в годините на конфронтацията. САЩ попада в капана на свръхдържава, която остава единствена в своята мощ. От две свръхдържави, които гарантират стабилността в годините на Студената война, след 1991 г. се оказва, че има една свръхдържава и половин друга. Русия е много по-силна от всяка друга велика сила и може да се нарече полусвръхдържава, тъй като въпреки всичко не е онази свръхдържава, каквато е в годините на Студената война. В резултат сред част от управляващите във Вашингтон се поражда усещането, че са прекалено силни и могат да налагат своята воля без многостранни преговори. В допълнение Вашингтон се превръща в един световен жандарм, от когото всички очакват помощ и подкрепа. По времето на Студената война САЩ си поделя тази роля със Съветския съюз и така силите и отговорностите се разпределят сравнително равномерно, а съществува възможност да се действа и с подставени лица – по-малки велики сили или пък съвсем не велики сили, но все пак сателити, които регулират балансите. При много силен Вашингтон и относително доста по-слаба Москва, особено през 90-те години на ХХ в. Вашингтон попада именно в този капан на свръхочакванията към него и невъзможността да изпълни ролята на вечен закрилник. Затова и в началото на Третото хилядолетие светът е толкова многолик, интересен и опасен.

Доц. д-р Костадин Иванов ГрозевДоц. д-р Костадин Грозев е преподавател в катедрата по Нова и съвременна история в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на множество научни публикации, както и съавтор на учебника по История и цивилизация за 10. клас, заедно с доц. д-р Валери Колев и Тодор Зарков. Още статии от автора в този блог може да прочетете тук.

Оставете отговор

Your email address will not be published. Required fields are marked *