Ревността в детска възраст

16439237583_2b29d17a74_z

Ревността е мъчително и болезнено чувство, чийто мотив е съперничеството. Едва ли има човек, който никога да не я е изпитвал, но последиците от нея могат да бъдат особено тежки, когато тя завладее детето. Родителите обикновено в тези случаи изпадат в безизходица – с всеки опит да помогнат на детето да преодолее чувството на ревност, те сякаш създават условия то да се задълбочи още повече.

Известни са в литературата древните и трагични корени на ревността между децата в едно семейство. Такъв пример е описан в Стария завет в историята на Каин и Авел. Причината за убийството на Авел от брат му е ревността между двамата, чийто мотив е съперничеството между тях. За да потърсим правилното решение на тези днешни, но и вечни проблеми на детството, които водят началото си от ревността между децата в семейството, нека се опитаме първо да си обясним природата и произхода на ревността. Според Библията например искрата, възпламенила ревността във всички описани в нея трагични случаи, идва главно от страна на единия родител в семейството, който неволно е допуснал да покаже своето предпочитание към някое от децата си. Така например в описания по-горе случай Каин убил брат си Авел, след като Господ приел братовото му жертвоприношение, а неговото отхвърлил. В друг библейски пример Исав започнал да ревнува, защото майка му предпочела Яков пред него, помагайки на брат му с хитрост да получи благословията на техния баща. А братята на Йосиф му завидели, защото бащата го обичал най-много от всички – нему дал „шарена дреха” и не го наказвал, когато Йосиф се увличал в самохвалство.

Децата отрано познават и изпитват ревността. Това става още когато в семейството се появи и друго дете – особено когато дълго време детето е расло като единствено и след време се появи второто дете. Независимо от това колко грижливо родителите са подготвили детето си, появата на друго дете в семейството почти винаги поражда у първото ревност, болка и обида, завист и съперничество. Винаги идването на второто дете в семейството е много сериозна криза в живота на малкото дете. Затова когато родителите съобщават на малкото дете за очакваното щастливо събитие, най-добре е те да избягват обичайните в този случайchild-660679_640 дълги сантиментални обяснения от рода на: „Ти си такова чудесно дете и ние много те обичаме и решихме да си имаме и друго бебе като теб. Ти много ще го обичаш и ще си играеш с него.“ и т.н. Това обяснение не звучи на детето нито искрено, нито убедително. Логично е в този случай детето да си помисли: „Ако те наистина ме обичаха, нямаше да си търсят друго дете. За тях аз не съм достатъчно добро дете и искат да ме заменят с друго”.

С нищо не можем да променим факта, че детето възприема новото бебе като заплаха за своята сигурност. Болезнено е за него да споделя с някого майчината обич. Това очертава за детето доста тревожна перспектива и още преди да се роди бебето, с напредването на бременността на майката, подозренията му започват да изглеждат все по-основателни. То забелязва, че още преди да се е родило, бебето вече е обсебило майка му – детето не може дори да седне в скута й, защото вече е зает от този невидим, но съществуващ все пак натрапник, който отнема повечето време на майка му. Независимо каква е реакцията на детето при това съобщение за очакваното „щастливо събитие” в семейството, трябва да знаем, че в съзнанието му остават много незададени въпроси, а в сърцето му – много неизразени тревоги. Затова е по-добре идването на бебето просто да се съобщи кратко и ясно: “Ще имаме ново бебе в семейството!”.

Някои родители се осмеляват и разкриват пред детето реалната картина на живота в семейството след като се появи бебето – трудностите около него и усещането на първото дете, че е пренебрегвано и заменено. Някой би казал, че не е нужно да пораждаме у детето такива мисли за ревността му, но всъщност те вече съществуват у него и ние по този начин ще му покажем, че разбираме добре какво изпитва. В някои случаи бебето сигурно ще събуди гняв и негодувание у детето. Най-добре е то да се почувства разбрано и да бъде свободно да признае с думи пред нас мъката си, отколкото да я таи в себе си мълчаливо. Когато децата потискат ревността си, има опасност тя да се прояви по изопачен, дори патологичен начин.  Вместо да изкажат с думи ревността и гнева си някои деца реагират с такива симптоми като пристъпи на задушаване, хрипове, кашлица, кожни обриви, напикаване, чупене на чинии, гризане на нокти, подръпване на косата си и т.н. С всичко това те прикриват всъщност ревността и гнева си, а понякога и желанието си да ухапят, блъснат или наранят своето братче или сестриче. Всички тези деца трябва да се научат да изразяват чувствата си с думи. Родителите са тези, които могат да помогнат на децата да разкрият свободно пред тях преживяванията си. Те трябва да приемат, че макар и невидима с просто око, у децата им има спотаена ревност, която им причинява много болка и страдание.

Ревността има много лица и маски. Едно от най-честите проявления на ревността е под формата на неотменно желание за участие в различни съревнования или обратното – в отбягването на състезания от всякакъв род. Друга форма на проявление е както нахалството и напереността, така и обратното – свенливостта и кротостта. Израз на ревност може да бъде както проявата на безразсъдна щедрост, така и на безскрупулната алчност. Горчивите плодове на нерешения в детството проблем за съперничеството продължават да преследват човека и като възрастен. Така съперничеството между децата в семейството оказва далеч по-голямо влияние върху живота на детето, отколкото е прието да се смята. То може да остави незаличим отпечатък върху детската личност и да деформира детския характер.

Затова нека се опитаме да открием корените на ревността. Те могат да се потърсят в изконното желание на детето да бъде единственото майчино „съкровище”. Това желание е толкова силно, че не търпи никакви съперници. Когато се появят и други деца в семейството, детето естествено започва да се съревновава с тях за цялата обич на родителите си. Съревнованието между децата може да бъде открито или прикрито в зависимост от отношението на родителите. Някои родители силно се гневят на проявеното съперничество между децата, дори ги наказват за  всяко негово външно проявление. Други родители правят какво ли не, за да не дават повод за проява на ревност и съперничество между децата – опитват се да им обяснят, че са еднакво обичани, стремят се да показват справедливост в отношението си към всички при правене на подаръци, при раздаване на ласки и внимание, при разпределяне на храната и облеклото и т.н. И все пак тъй като с нищо не може да се потуши желанието на детето за цялата обич, ревността никога не може да бъде изцяло предотвратена.4042682897_ec91d3233f_z

Въпреки това, тя може да бъде до известна степен туширана, за да не се позволи да изригне застрашително като някой вулкан и да доведе до катастрофални последици. Възрастовите и половите различия между децата в семейството естествено могат сами по себе си да породят ревност и при напълно нормални условия. На по-голямото дете останалите завиждат, защото то има повече самостоятелност и привилегии. На бебето пък завиждат, защото е обгрижвано повече. Момичето завижда на брат си, защото й се струва, че той се ползва с по-голяма свобода, а момчето завижда на сестра си, защото му изглежда, че тя се ползва с по-специално внимание.

Опасността обаче възниква, когато родителят, воден от някои свои потребности, поставя избирателно ударението върху някои възрастови или полови различия между децата си. Същото важи, ако родителят надценява детето заради неговия пол, външност, интелигентност, способности или умения. Например, необикновената природна надареност у едно от децата може да породи завист у другите, но това, което води до безмилостно съперничество между децата е всъщност превъзнасянето на дадена тяхна особеност или дарба от страна на възрастните и най-вече от родителите.

Разбира се отношението към по-големите и към по-малките деца не може и не трябва да бъде еднакво. Съвсем справедливо и в реда на нещата е по-голямото дете да получава повече джобни пари, да си ляга по-късно и да има по-голяма свобода при излизанията си от дома. Но тези предимства се дават открито и благосклонно, така че по-малките деца в семейството с нетърпение да чакат и те да пораснат, за да имат същите права и задължения. Отношенията, от които родителят всъщност трябва да се пази, са:

  • да изисква от едното дете да се жертва заради другото;
  • да наказва едното дете, заради другото;
  • когато прекарва няколко мига или няколко часа с едно от децата си, да не му обръща нужното внимание или да говори за другите.

Как би следвало да отговорим в момент на пристъп на детската ревност? Особено при малките деца ревността често се изразява по много нетактичен, а понякога и жесток начин. Те питат например дали бебето ще умре, предлагат то да бъде върнато обратно в болницата или да бъде изхвърлено в кофата за смет. Дори понякога могат да започнат по различен начин да тормозят бебето, да го удрят, да го задушават в прегръдката си, да го блъскат и т.н. Естествено е, че родителите не могат да позволят на детето да малтретира по-малкото и безпомощно бебе. Трябва по някакъв начин да се спрат тези набези на детето в моменти на пристъп на неговата ревност. За целта може да му се даде една голяма кукла, върху която то да излее гнева си. Първо обаче трябва открито да назовем пред детето мотивите за неговите агресивни постъпки, да му покажем с думи, че разбираме неговите чувства: „Ти навярно не харесваш бебето и си му ядосан. Покажи ми колко си ядосан.” Така чувствата са искрени, а нападението – безвредно.  

В заключение от личен опит ще кажа, че в случая няма нищо по-подвеждащо за родителя от стремежа му винаги да съблюдава някаква премерена справедливост в отношението си към децата му. Тези, които искат да бъдат пределно справедливи към всяко от децата си, често стигат дотам, че се разгневяват на всичките си деца. Животът става непоносим, щом майката в името на тази мнима справедливост не може да си позволи например да даде по-голяма ябълка или по-силна прегръдка на едното дете от страх да не настрои враждебно другото дете и да не предизвика ревност у него. Усилието, с което се съблюдава някаква справедливост в отмерването на всеки емоционален или материален дар към децата, може да умори и доведе до отчаяние всеки човек. Защото децата не очакват и не желаят просто еднакво количество любов, а се нуждаят от неповторима любов. Не е необходимо да се преструваме, че обичаме всичките си деца по един и същи начин. Обичта ни към всяко дете е своеобразна, качествено различна – излишно е така усърдно да се мъчим да прикриваме този факт. Колкото по-зорко следим да не допуснем някакво явно разграничаване, толкова по-бдително става всяко дете, търсейки примери на привидно неравенство.

Автор: професор Фидана Даскалова

За поредицата Днешните и вечни проблеми на детството” на проф. Фидана Даскалова

проф. Фидана Даскалова„Поредицата научно-популярни статии в рубриката под надслов „Днешните и вечни проблеми на детството” има за цел да даде възможно най-пълното, съвременно и научно познание за детството. Готови рецепти за това как да постъпваме при всеки отделен случай няма и не бива да даваме, защото всяко дете е уникално и неповторимо в своето развитие, възприемане и реагиране. Знанията за малкото дете, които са ни необходими, за да станем и да останем негови добри възпитатели, далеч превишават неговия ръст и тегло! Това е основната идея, вълнувала ме винаги досега през многото години на професионалния ми път на педагог, преминал последователно през проблемите на младенческия, ранния, предучилищния и училищния период на детството. Това е всъщност основната идея, която ме вълнува и днес, пристъпвайки към написването на тази поредица от научно-популярни статии за днешните и вечни проблеми на детството. Убедена съм, че на възпитателя – родител или учител – не са нужни точни рецепти и указания, нито задължително програмиране на дейността му „отвън” и „отгоре”. По-важно от всичко е той да знае колкото може повече за етапите и закономерностите в психичното и личностно развитие на детето през отделните възрастови периоди. Останалото, т.е. пътят, по който ще се постигне това развитие, до голяма степен е въпрос на личен избор от страна на възпитателя в зависимост от индивидуалните особености на детето, от конкретните възможности на средата, от собствените знания, разбирания, оценки, качества и възможности.”

Професор Фидана Даскалова има дългогодишна научна кариера, в която е публикувала над 200 научни и научно-методични публикации, както и повече от 20 книги в областта на педагогиката, методиката на обучението по езика, подготовката за училище, ранното обучение по четене, билингвизма, ранното позитивно възпитание на надарените деца, психологията на ранното детство, онтогенезата на комуникативно-речевата компетентност. Сред книгите ѝ са „Аз бях майка на вундеркинд”, „Психолингвистика”, „Психопедагогика на ранното детство”, серията „С букви и картинки”, серията „Прочети ми пак…”, български език за пред училище и много други.

Оставете отговор

Your email address will not be published. Required fields are marked *